Трета чакра (Манипура)

Тук имаме една поява на автономност, която е все още потънала в зависимост. Детето започва да се чувства отделно същество, но все още иска постоянно потвърждение, че родителят ще бъде при него. Иска да прави нещата само, но повечето задачи са твърде трудни, за да ги извърши само. Иска да прояви своята воля заради чистото удоволствие от това, без да съобразява къде и как да приложи тази воля. Предизвикателството на този етап е детето да се научи да контролира и направлява импулсите, без да изгубва спонтанността и ентусиазма си. Макар да е трудно, правилното отношение към този етап е решаващо за самоуважението, личната автономност и силната воля - всички аспекти на здравата трета чакра.

Този шумен период започва, когато тревожността от раздялата с майката започне да намалява, позволявайки да настъпи едно ново равнище на независимост. На този етап езиковите способности са напреднали до точката, където се използват прости изречения от две-три думи. Тези две знаменателни събития стават между осемнадесетия и двадесет и четвъртия месец. Със сигурност сме преминали този етап, когато детето надживее вироглавата буря на егоцентричността и се прояви като относително сътрудничещ индивид на около три години.

Съзнанието продължава да се филтрира надолу от горните третата чакра. С други думи, установява се връзката между език и действие, която ни дава потенциала за контрол над импулсите. Детето успява да разбере твърдението „Не удряй брат си" и след това се опитва да обуздае своите агресивни импулси. Успява да запомни фразата „печката е гореща" и решава да не я пипа. Надраствайки естествените граници, наложени от ранното детство, сега детето трябва да установи подходящи граници, нещо, което се осъществява чрез езика. Докато тези идеи бъдат осъществени, може да има много проверки, които помагат на детето да установи връзката език-действие. Дали блъскането е същото като удрянето? Колко може да се приближи до печката, без да се изгори? Наистина ли „не" означава „не"?

Езикът потапя малкото дете в реката на времето. По-рано неговият опит се е намирал непосредствено в онези рефлекси и емоционалните отговори не са били нито филтрирани през схващащия ум, нито контролирани по някакъв начин. Фактически способността за контрол не съществува през етапите на първите две чакри и горко на родителя, който се опитва да я изисква!

С езика идва едно чувство за минало, настояще и бъдеще, което му дава способност да контролира, отлага, планира или разсъждава върху действията. Сега детето започва да схваща що е причина и следствие. Ако използва гърнето, мама ще е доволна. Ако изяде зеленчуците си, ще получи десерт. Не можем да контролираме импулсите си, ако нямаме представата за време.

Преди този период детето е било по-скоро рефлексивно и поглъщащо, отколкото инициативно. Чувството за идентичност, развито в първата и втората чакра, е за дадена идентичност. Удобно, добре нахранено тяло или гладно, малтретирано тяло; спокойна емоционална среда или непостоянна такава - това са елементи, над които нямаме контрол, но които все пак формират основата на нашето съществуване. Те са първоматерията, суровият материал, от който създаваме себе си. От това дадено поле се индивидуализираме.

Тъй като детето се научава да контролира и насочва импулсите си, то развива своята воля. Его-идентичността се развива чрез избирането на импулсите и инстинктите, издигащи се от долните чакри, и определянето кой от тях да бъде активизиран. Както споменахме по-рано, сега егото става пое редник между сянката и развиващата се персона. Егото избира според своето растящо самоопределяне. Ако Мери бива наказвана заради това. че се гневи, бунтовното й, гневно Аз ще стане нейна сенчеста част, докато приятната и и спокойна страна може да стане централна част от нейната персона. Нейното его, бидейки вътрешният изпълнителен орган, решава кои части от личността да „наеме" и кои да „изгори" - култивираме частите, които вършат работата, която се очаква да вършим.

Голяма част от тази борба за контрол и себеовладяване се разиграва на арената на тренирането на ходенето по нужда. Представлявайки често пъти битка на волите между родителя и детето, тренирането на ходенето по нужда включва това детето да се научи да контролира мускулите си, на които по-рано е било позволено да отговарят в момента. За това е необходимо овладяването на два основни енергетични принципа: задържането и отпускането. Координацията на тези принципи установява модели за живота, които се вкореняват в характеровата структура.

Ако един човек се срамува от това, че се цапа, или е трениран за ходене по нужда твърде рано, тогава отпускането се слива със срам. Той чувства, че онова, което е вътре в него, е някак си лошо и трябва да бъде винаги контролирано и отдръпнато. Ако бъде заставен насила да се отпусне против естествения момент (например чрез врагове или заповеди да действа по разписание), тогава задържането става акт на неподчинение, а отпускането акт на подчинение. Тогава тези фундаментални енергетични изрази вече не са част от възникваща автономност, а са продиктувани от авторитетната фигура. Задържането и отпускането стават външно регулирани. Ние започваме да бъдем управлявани от други дори на нивото на мускулния си отговор и се откъсваме от своята спонтанност, и загубваме своята жизненост и радост. Ако обаче вътрешното чувство на детето за подходящия момент бива уважавано и подкрепяно, тогава то се научава да се доверява на собствения си вътрешен контрол над своето телесно изразяване - буквално и фигуративно. Резултатът е вяра в себе си.

Ерик Ериксън нарича този етап автономност или срам и съмнение, имайки предвид, че преминаваме през едното или другото в зависимост от това как са били посрещнати този и предишните етапи. Лишени от автономност, ние сме предопределени да изпитваме срам, който ни кара да се съмняваме в действията си, постоянно надзиравайки свободния поток на сила през системата си. Според Ериксън успешното справяне с този етап ни дава точните характеристики на третата чакра - сила и воля.

Когато мускулите узряват, заедно със способността за себеконтрол се развива способност за причиняване на разрушение. В бясна активност детето може да събори лампата от масата и може да се научи да контролира напора да удари сестра си. Задачата на детето е да се научи на подходящ себеконтрол, без да загуби спонтанността, доверието или радостта в изразяването на своите импулси. Когато преобладават срамът и съмнението, автономността намалява. Порастваме с представата, че трябва да бъдем определяни и контролирани от другите.

Когато долните чакри не са пълни и техните задачи не са завършени, индивидуацията може да не се извърши. Ако майката не осигурява достатъчно майчинско отношение или доверие, или ако емоционалната среда е така оплетена и непостоянна, че детето бива погълнато от нея, тогава индивидуация не се извършва. В някои случаи може да има отделяне или дори бунт, но съпротивлението на контрола не е същото като свободата от него. Докато се съпротивляваме, ние оставаме формирани и определяни от силата, на която се противопоставяме. Роло Мей твърди: „Ако волята остане протест, тя остава зависима от това, срещу което се протестира. Протестът е полуразвита воля."

Този етап бележи най-ранната поява на автономността (колкото и несръчна или пробна да е тя) и родителите могат лесно да осуетят или насърчат този процес. Ако отказваме на детето си правото да действа или да утвърждава себе си като автономно същество, тогава го довеждаме до това да поставя под въпрос това право през целия си живот. Ако през този решителен етап се пречи на автономността (както става за много хора чрез наказание, засрамване или свръхконтрол), тогава процесът на индивидуация се връзва или в съпротивление, или в подчинение и никога не се развива напълно. Или задържаме прекалено стегнато, или отпускаме с прекалена готовност. Огънят на спонтанността и радостта намалява, волята отслабва и чувствата на лична сила и отговорност биват подринати Резултатът е една недостатъчна трета чакра, която не може да подкрепя адекватно горните чакри и е блокирана и относно солидното проявление, и относно пълната реализация на съзнанието.

Ако от друга страна, волята на детето е прекалено задоволявана, без да има съобразяване или уважение към подходящите граници, налице е инфлация на егото. За такива деца казват, че „яхат родителите си" и имат изкуствено покачено чувство за собствена сила. Те са обречени да падат безброй пъти в живота си, създавайки колебание между чувства на незначителност и превъзходство. Липсва им съдът, който дават границите и който е необходим за истинското проявление. Очаквайки незабавни резултати, на тях може да им липсва вътрешната дисциплина, необходима за свършването на по-трудните задачи, което ни дава вярно чувство за собствената ни сила.

Следователно ако искаме нашите деца да пораснат като автономни индивиди, да имат сила и да поемат отговорност, трябва да им даваме подходящо ръководство, без да потискаме деликатното възникващо его. Подобно младо стръкче трева, това его прокарва смело, но несигурно първите си филизи над земята, достигайки светлината на небето. Нека се отнасяме към него внимателно, с търпение и сила на волята, давайки му храната, от която се нуждае, за да расте. И нека търпението и силата на волята ни ръководят в процеса. Те със сигурност ще са ни нужни.